ХАНА АРЕНД: ВЛАСТТА, ОБЩУВАНЕТО И БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

Коя е Хана Аренд?

Резултат с изображение за хана аренд

Хана Аренд е една от най-ярките личности и един от най-блестящите и честни мислители от втората половина на ХХ век в традицията на критическия подход, свързана с т.нар. Франкфурдска школа

 

В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век ректор на Фрайбургския университет става философът Едмонт Хусерл.

През 1933 година националсоциалистическата партия на Хитлер чрез избори взема властта в Германия. В  първите три месеца на управлението й лидерите на всички опозиционни партии “загиват при инцидент”, после всички други партии, освен нацистката са забранени, а непосредствено след това започва кампанията срещу евреите в Германия. Това съвпада с откриването на учебната година във Фрайбургския университет. Тъй като е немски евреин, Хусерл се оттегля от преподаването и предлага ректорския пост на асистента си философа Мартин Хайдегер, който е чистокръвен германец и по това време е симпатизант на новия режим. Хусерл се надява това да помогне университетът да не бъде закрит и Хайдегер да защити студентите и колегите си евреи, доколкото му е възможно. Хайдегер се съгласява и за да изпълни мисията си открива учебната година с реч във възхвала на националсоциализма. Това не помага особено. Скоро от нацистката партия му спускат нареждане да сложи звездата на Давид на кабинетите на колегите си евреи и да разлепи на входа на университета заповедта за тяхното депортиране в изолирани еврейски гета. Мартин Хайдегер категорично отказва да изпълни тази заповед и вместо това насърчава и подпомага част студентите си евреи незабавно да емигрират от Германия. Неподчинението му не остава без последствия от въздигащия се тоталитарен режим – през април 1934 той е принуден да подаде оставка от ректорския пост, арестуван е и е изпратен в трудов лагер, където остава чак до края на войната, до 9 май 1945 г. След капитулацията на Германия съдбата му остава все така безрадостна – заради словото си на откриването на учебната година през 1933 г., Мартин Хайдегер е набеден за фашист и поддръжник на Хитлер, поставен е в изолация, без работа, без право да преподава, без възможност да популяризира книгите си, напълно отхвърлен от академичния живот. Един от най-големите му хулители френският интелектуалец маоист (поддръжник на диктаторския режим на Мао Дзедун в Китай) Жан-Пол Сартр всъщност плагиатства идеите му и книгите му (Хайдегеровата книга “Битие и време” е плагиатски модифицирана от Сартр в произведението му “Битие и нищо”).

Съществуват разминавания между версията за естеството на взаимоотношенията на Хайдегер с режима на Хитлер, която той разяснява в интервю преди смъртта си и версиите, които разпространяват неговите биографи след смъртта му, позовавайки се предимно на административни документи в твърденията си.

Хана Аренд е любимият студент на Мартин Хайдегер от курса му и негова докторантка. Единствено тя му остава вярна като позиция  и като безкрайно честен последовател на немския си учител и продължава да се среща с него след края на войната, въпреки че тя е еврейка, а той е наклеветен, че е немски нацист.

Драматичната история на тоталитаризмите и сблъсъка им и последвалото масаво унищожение по време на трагичната Втора световна война белязва личността и интересите на всички мислители от немско-еврейски произход. Те всички цял живот търсят отговора на въпросите: как това се случи, защо това се случи, може ли да се случи отново, как можем да се предпазим да не се повтори.

В критическия си подход Хана Аренд е изключително повлияна най-вече от традицията на немската философия, която доразвива до степен самата тя да се превърне в един от най-блестящите й представители. Основните мисловни традиции, от които Аренд се вдъхновява са Просвещението на Имануел Кант (кантианството), елитизмът и филисофията на живата на Фридрих Ницше (ницшеанството), хуманизмът на Карл Маркс (марксизмът), въпросът за властта, повдигнат от Макс Вебер и боготворението на критическото самостойно мислене, характерно за Мартин Хайдегер. Това до голяма степен се дължи на студенството й в Марбург и докторантурата й във Фрайбург: уникалния й кръг от състуденти и необикновенните й учители: Хусерл е един от най-радикалните кантианци, всичките й състуденти са марксисти и “фройдомарксисти”, а Хайдегер развива философията на живота, начената от Ницше. За разлика от състудентите си Хана Аренд излиза извън еврейската мисловна общност и се чувства повече човек, отколкото еврейка. Тя се вълнува не толкова от еврейския въпрос, а много повече от “човешкото състояние” (Human Condition) на омалялата ни и застрашена от нас самите планета. За разлика от учителите си, тя не се остава единствено в лоното на класиците на немската философия, а стига още по-далеч – обогятява мисленето си и философията си от собствения си уникален жизнен опит: споменът й за възшествието на един пагубен тоталитарен диктатурски режим, избран чрез демократични избори от демократичен народ, страданието да бъдеш неприет от себеподобните си, защото си различен: жена и немска еврейка, сравнението между две култури и властови системи: германската и северноамериканската, участието й като кореспондент на сп. Нюйоркър в процеса срещу нациста Айхман в Израел, преподаването й и общуването й с американски студенти и участието й в студнтското движение, довело по верижна реакция до бунта, антивоенните протести и обсадата на Пентагона през 1968 година. Всичко това я довежда до един от най-неразрешимите и най-съществените вечни въпроси на човешкото мислене: въпросът за същността на злото, на който са посвтетени последните й творби.

 За процеса срещу Айхман и за идеите на Хана Аренд за „баналността на злото“ – прочетете повече ТУК:

Елица Мишева- „В условията на тирания е много по-лесно да се действа, отколкото да се мисли“ Хана Аренд

„СЕРИАЛ“ ОТ СВЕТА НА ГОЛЕМИТЕ ИДЕИ ОТ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК Есе на Маргарита Матеева Стоянова

„Хана Аренд“ в дълбините на „баналността на злото“

Тоталитаризмът и авторитаризмът са системи, които разрушават социалните връзки между хората и като резултат довеждат до смърт на обществото – в крайната им фаза в тях остават само нелегитимни диктатори и потиснати или манипулирани маси, но липсва жизнено общество, способно да изгражда собствени структури и да взема самостоятелни решения.

Всеки вид милитаристична или монополистична социална система води до същото – до социална дезинтеграция, разпад, катастрофа, гибел… Според Арент злото се състои не в някаква чудовищност или демоничност на човешката природа, а в отказа на човека да мисли и да решава самостоятелно и в готовността му да изпълнява чужди нареждания, независимо какви са те, автоматично и без да ги анализира. Според Арент, за която човек е само самостоятелно мислещото същество, отказът да мислиш със собствената си глава представлява не само обезличаване, но и обезчовечаване на човека. Според нея, здравата и самостоятелна мисъл е неотделимо свързана със здравите и самостоятелни чувства – който се отказва от собствени мисли, рискува да няма и собствени човешки чувства, да стане безчувствен. В този смисъл за нея злото не е нещо изключително, а е нещо банално – то може да се прояви във всеки едни от нас, ако откажем да бъдем самостойни и самостоятелни човеци и приемаме на готово чужди решения. Злодеят не е зъл – той е безличен, той е “нищо”, “нищожество с добри намерения или без намерения”, а всеки би могъл да се прояви като или да се превърне в нищожество. Именно това Арент нарича “баналността на злото“.

За Арент здравата власт в едно общество представлява само действието, съчетано с комуникацията – едновременно да действаш и да обясниш своето действие на всички, които са засегнати или ангажирани в него. А да им го обясниш, това означава също да ги изслушаш, да влезеш диалог с техните аргументи. Власт, която само действа, без да комуникира истински, за Арент, не е власт, а насилие. Власт, която само говори празни декларации, без да действа (каквито са съвременното политическо статукво и популизма), за Арент, не е нищо – тя е импотентна и нищожна, всъщност е безвластие. А липсата на власт, според Арент ,е “покана за насилие”. Още според Макс Вебер, легитимна власт има само тогава, когато тя е призната не от този, който властва, а от всички останали, които са му позволили да властва. За да може това да се случи, тази власт трябва едновременно да действа (а не само да симулира действия) и едновременно да комуникира (да говори и да дебатира публично със всички ангажирани общности и слоеве на обществото). В този смисъл е разбираема диагнозата на Арент, че в най-новите времена обществата са попаднали в омагьосан кръг между безвластие и насилие, не са способни да правят избори, а попадат във все по-непреодолими зависимости, като зависимостта от ускорението на техническите нововъведения.

Тази тенденция, според Хана Арент, е способна да ни доведе до ужасяващ глобален тоталитаризъм, с непредвидими последствия за човека и планетата ни. Надежда за друго развитие Аренд вижда главно в студентите и университетите, в образователните институции и общности, както и в малките групи и общности от хора, които отстояват своята самостоятелност, независимост, свобода за самостоятелно действие, диалогичност и комуникативност и демократичен принцип на вземане на общи решения.

* * *

*
 
 Какво поражда личните и социалните конфликти, според Хана Аренд:
.
„Баналността на злото“ – обезличаването на човека, който отказва да мисли ида прави автентични преценки от себе си и следва като автомат чужди авторитети; разпадането на елементите на властта, които са обсъждане и действие – те се разпадат или само на говорене или само на действие – едното поражда безвластие, а другото насилие, а насилието и безвластието се причиняват и произлизат едно от друго – те са взаимно преплетени – получава се „власт на безвластието“, в която няма авторитети – няма потентни отговорници на властта с качества. Този проблем се задълбочава от „ускорението на прогреса“, защото всички стават жертва на това ускорение и се превръщат в негови марионетки, неспособни да действат и да предприемат нещо по самостоятелен и самостоен начин.
Какво поражда личните и социалните конфликти, според Стенли Милграм:
Американският социален психолог Стенли Милграм прави скандален експеримент, за да провери достоверността на теорията на Хана Аренд за „баналността на злото“. Експериментът проверява колко и какви хора са склонни да причинят болка и изтезания на други човешки същества, с които не се познават, ако са получили инструкции от някой „авторитет“ да правят това.
Експериментът установява, че „стадната психика“, която ни кара да се отказваме от собствените си преценки и личната си отговорност за постъпките си, за сметка на преценките на някой авторитетен друг, който е поел отговорността за злото, кара огромен брой хора, без разлика от пол, произход, класа, образование и култура, да причиняват зло на себеподобните си, ако не ги познават предварително, без при това да влагат негативно отношение към тях, според принципа: „аз те мъча сега, ама нямам нищо против теб – нищо лично.“, защото „не аз те мъча, а само изпълнявам чужди инструкции, аз съм само инструмент – отговорността е на някой друг„. 70 % от участниците в експеримента са причинили зло на себеподобните си, следвайки тази логика. Едва 30 % от хората са отказали да причиняват зло на другия, по собствена преценка и независимо от инструкциите. Този експеримент потвърждава тезата на Хана Аренд за „баналността на злото“, т.е. че най-голямото зло може да дойде от съвсем обикновени, средностатистични хора, ако са поставени в подобна ситуация, в която се чувстват като инструмент, който не носи лична отговорност за постъпките си. Всеки един от нас може да е от тези 70 %.

Хана Арент: Тоталитаризмът и авторитаризмът са системи, които разрушават социалните връзки между хората и като резултат довеждат до смърт на обществото – в крайната им фаза в тях остават само нелегитимни диктатори и потиснати или манипулирани маси, но липсва жизнено общество, способно да изгражда собствени структури и да взема самостоятелни решения.

Всеки вид монополистична социална система води до същото – до социална дезинтеграция, разпад, катастрофа, гибел…

Баналността на злото

Основният извод от изключителния анализ на Хана Аренд за “баналността на злото” често остава недоразбран, въпреки че е с ключово значение.  Разсъжденията на авторката за същността на злото са писани по повод съдебния процес срещу нациста Айхман, отговорен за експортирането на евреи и военнопленници до лагерите на смъртта, в лицето на който тя вижда не демонично чудовище, а безлично нищожество, в каквото лесно може да се превърне всеки един от нас (Аренд 2004, Todorov 2000). Ето защо абсолютното зло е банално. То не ни е чуждо. Много лесно, с изключителна лекота, всеки един от нас може да се превърне във всеки един момент от живота си в копие на Айхман, т.е. да действа машинално, по навик или по чужди нареждания, без да мисли, без да чувства и без да оценява.

Резултатите от това могат да бъдат различни – да убиваш хора, сочейки географска карта, за да защитиш бизнес или национален интерес, да разпоредиш ядрено унищожение, за да покажеш мускули и за да важничиш пред себе си (под претекст, че защитаваш велики каузи или пък че прагматично решаваш бъдещи проблеми)[1], да поробваш и измъчваш с глад, войни, затвор и изтезания хора и цели народи, за да ти излязат цифрите от счетоводния баланс на печалбите ти[2] – това са само най-очевидните и краткосрочни ефекти. По-страшни са всъщност дългосрочните кумулативни (събирателни) ефекти от общото безличие, равнодушие и безхаберие, което води до сляпа изпълнителност без мисъл – например глобалното затопляне или глобалното затъпяване и тласкането на света към безпросветно невежество и безконтролна криминализация.

Тези резултати са възможни и налични, защото “слугата Айхман” и “господарят Хитлер” живеят в дълбините и в комплексите на всеки един от нас. Те не са нещо, което се случва на другите, само на лошите. Те са нещо, което се случва на добрите, което ни се случва вътре в нас самите – във всеки един човек. Ако не се въздържаме и не проявяваме оценяваща мисъл, етични действия, воля, обич и здрави човешки чувства съвсем лесно можем да се превърнем в някой от тях. Нещо повече, всеки един човек, всеки един от нас ежедневно се поддава да бъде Айхман и Хитлер в неподозирано огромен набор от житейски ситуации…

Всеки от нас се е изкушавал да бъде всесилен, когато се чувства слаб, да бъде всевластен като самият Бог, когато се чувства смачкан и нищожен, да командари всички, за “да има управия”, да се лакоми и фасценира от огромното, да е влюбен само в себе си и да превърне аза си в свой идол, да си въобразява, че другите постоянно искат да му направят нещо лошо или говорят лошо за него зад гърба му, да злоупотребява с властта си и да издевателства, само за да утвърди илюзията, че егото му на божество е извън света – извън всички норми и задръжки. Всеки от нас се е проявявал някога като тартор и тиран. Всички ние сме Хитлеровци. Хитлер – това е баналното ни ежедневие.

Всеки от нас все някога е пожелавал да изпадне в летаргия и вцепененост на предмет, изкушавал се е да бъде оставен на мира от всичко и от всички – да релаксира, да не мисли, да не чувства, да не действа от свое име (от себе си), да не оценява и да не носи отговорност, да повтаря като папагал чуждо мнение и да следва машинално заповеди на началници и авторитети, да се възхищава от силните и решителните и да желае да е като тях или пък да се екзалтира да им послужи за “великото им дело”, да “знае” (т.е. да си въобразява), че “там горе” има някой, който мисли, чувства и действа, вместо нас, на когото можем да се осланяме сляпо и изцяло, и който решава нещата винаги правилно (“някой ще ни оправи”) и никога няма да сбърка и винаги ще се “погрижи” и няма да ни остави “безпризорни”, на произвола. Всички понякога искаме да се върнем в състоянието на незрели хора, за които се грижи някой друг – като в идиличното време, когато сме били деца и отговорността за нас са носели майките и бащите ни и забравяме, че ние самите сме вече родители или сме призвани да бъдем такива. Всички понякога искаме да следваме чужди команди, просто за да ни е “лесничко”, или пък, защото се кланяме на авторитета, от който се възхищаваме, като на идол. Всеки от нас се е проявявал все някога с голямо желание като заслепен слуга или като насъскана хрътка. Всички ние сме Айхмановци. Айхман – това е баналното ни ежедневие.

Насилие и политика

Властта е кадърност, потеност, потенциал да можеш нещо

Власт има там, където думите и делата съвпадат

Когато има думи без действия няма власт, а има демагогия

Когато има действия без думи няма власт, а има диктатура

Господството, особено тоталното, тоталитарното господство на диктатурата е тъкмо обратното на властта, според Хана Аренд. Господството води не до власт, а до произвол, а произволът е обратното на властта.

Безвластието е покана за насилие.

А насилието поражда произвол и безвалстие.

Публичната радост – човек има природна нужда да участва в обществено-политическия процес. Без това участие щастието и пълноценността на човешкото същество не може да е пълно. Публичната радост е част от човешкото щастие:

Основният въпрос е: какво всъщност се случи? За пръв път от много дълго време насам възникна спонтанно политическо движение, което не само не извършваше просто пропаганда, но действаше, и нещо повече, действаше почти единствено от морални подбуди. Това поколение откри нещо, което през XVIII век се е наричало „публична радост”, а това означава, че когато човек участва в публичния живот,  той отваря за себе си едно измерение на човешкия опит, което иначе остава затворено за него и което по някакъв начин представлява част от „пълното щастие”

Хана Арент по повоод студентските протести от 1968 г. в САЩ

Из ”Насилие и политика”, 1970 г

Западната цивилизация е в капан – в капана на собстевеното й технологично ускорение – тя не може да се измъкне от това ускорение и не може да спре катастрофата. Хана Аренд не дава рецепта за излизане от тази тежка ситуация, която ще води Запада към все повече безвластие, все повече произвол и все повече насилие и господство, и към все по-малко разум, смисъл и етика.

За Хана Аренд способността да мислиш е ключова способност, защото чрез мисленето човек взема решения за чувствата си и прави етическите си преценки. Изводът й е категоричен: който се отказал от собствено мислене се етоказал и от чувствата си и от етическите си преценки – т.е. изгубил е човешките си характеристики, дехуманизирал се е (обезчовечил се е). Никой не е застрахован от такава ситуация – всеки може да изпадне в нея. Тя всъщност е банална и много често срещана. Но именно тя е злото. Злото не е запазена марка на някакви чудовища, а е нещо, което може да бъде последвано от добри хорица, от всеки един човек, ако само просто се откаже да мисли и да взема решения самостойно, а повтаря чужди мисли и изпълнява чуждите нареждания. Именно това е пълното екстремно зло и то е възможно за всеки, често се случва и е банално. Максималното зло на обезчовечаването ни е нещо банално и обичайно. Това никак не е приятна мисъл – ние искаме да мисилим, че другите са зли, а ние самите сме застраховани от злоото, а това не е така. Разсъжденията на Хана Аренд за злото не са  просто песимистични. Те са предупреждение да внимаваме – към всеки един от нас.

В тази връзка изключително точен коментар за “баналността на злото” прави един съвременен български блогър (интрент-публицист), представящ себе си като dionis и като lion 1234:

 “Как възниква идеята за баналността на злото? В какво се състои баналността? Преди процеса в Йерусалим Хана Аренд е очаквала да види в лицето на Айхман извергът, чудовището, виновно за смъртта на милиони нейни сънародници. За своя огромна изненада обаче, по време на процеса тя съзира, по собствените й думи, един ,,слаб, среден на ръст, на средна възраст’‘ индивид, чийто военен чин даже – оберщурмбанфюрер/ подполковник/ е нещо по средата между генерал и лейтенант. Всичките тези ,,усреднени’‘ характеристики на малокултурния бюрократ Айхман оформят у авторката представата за последния като за една банална посредственост. Дори и театрално-сценичната хрумка на властите да поставят ,,експерта по еврейските въпроси’‘ в стъклена клетка по време на процеса/ асоциацията със звяра е очевидна, нищо че властите се мотивират със съображения за сигурност/ не е в състояние да разсее у авторката усещането, че той е един напълно обикновен, нормален мъж. Именно оттук започва своя философски прочит на процеса Аренд: тя стига до извода, че големите престъпления срещу човечеството не са дело на някакви зли гении, на някакви чудовища, на някакви измислени тъмни супергерои, а на такива посредствени, обикновени, нормални индивиди, изгубили собствената си воля, способността да мислят и да различават добро и зло. С оглед на последното, тази нормалност, според авторката, е много по-страшна от всички зверства, взети заедно,доколкото носителят й – новият тип престъпник – извършва престъпленията си при такива обстоятелства, в които не е състояние да разбере или да почувствува, че постъпва неправилно.  И тъкмо тази нормалност на тези, бих ги нарекъл, ,,непрофесионални’‘ престъпници, неразличимостта им от всеобщата маса дава основание на авторката да определи извършеното от тях зло като ,,баналност.’‘http://lion1234.blog.bg/drugi/2014/04/21/hana-arend-banalnostta-na-zloto.1258817 (видяно на 17. 10. 2014 г.)

[1]     Вж. Интервю с Хари Труман, списание Knowledge, Стивън Кинг, 1963

[2]     Вж. Клайн 2013, вж. също Исабел Алиенде

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

„СЕРИАЛ“ ОТ СВЕТА НА ГОЛЕМИТЕ ИДЕИ ОТ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК Есе на Маргарита Матеева Стоянова

„Хана Аренд“ в дълбините на „баналността на злото“

ЗА ИЗТЕГЛЯНЕ:

Хана Аренд – Из „Насилие и политика“ (откъси)

 

Допълнение за любопитни:

Франкфурдската школа: съдбата на един уникален випуск студенти:

Сформирана е в Института за социални науки на Университет „Гьоте“ в град Франкфурт на Майн, Германия. Франкфурдската школа е неформална интелектуалната общност на емигриралите в САЩ по време на нацистките гонения немски евреи-студенти като Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Херберт Маркузе, Лео Льовентал,Фридрих Полок, Ерих Фром и др.

Теодор Адорно: Редът, прокламиращ сам себе си, не е нищо друго освен прикритие на хаоса.“, на “ограниченото еснафско-административно потисничество“, който е в основата на “буржоазното съзнание, което принизява всички духовни творения до проста функция, до нещо, съществуващо само заради нещо друго, и в края на краищата до консумативен артикул.

Идеите на Хайдегер като мислител е трудно да се предадат опростено и резюмирано. Според Хайдегер истината е скрита, но тя се крие не в човешката душа, а в самото Битие, представено като пронизващо всичко вътре и вън от човека, който е загубен и „захвърлан“ в него. Човешкото битие се състои в това „да бъдеш тук“, да присъстваш и за Хайдегер то не е тъждествено, а по-скоро е противоположно на съществуването. Основното състояние на човека е неговата изгубеност и страх, неспособен да приеме страха си, той се превръща в осреднен човек, човек в среден род и губи автентичното си съществуване. За Хайдегер проблемът за истината се състои не в нейното съществуване, а в скритата й същност, която трябва да се разбули. Разбулването на същността й често става и по лингвистичен път, търсят се изначалните „поетични“ значения на думите, които поради сложносъставната им структура в немския език, изобилстващ от словосъчетания и многобройни представки и надставки, Хайдегер често отделя с тиренца. За Хайдегер исторически човекът съществува в заблудата, той не изпада в заблуда, а по рождение се намира в нея най-малко поради две причини – забравил е за съществуването на тайната, а истината винаги крие някаква тайна, за която трябва да се попита и е свикнал да насилва нещата и да ги променя според своите собствени ограничени и „стеснени“, „притеснени“ мерки. Ограниченият в заблудата човек приема нещата по определен начин, по който са го научили и по който му е удобно и не пита за тяхната същност, така той остава извън истината като забравя изобщо за нейната непрозрачност, тайнственост и скритост. От друга страна за Хайдегер същността на истината е свободата, а свободата е това да оставиш нещата такива каквито са, в това число да ги видиш такива каквито са. Това е много трудно и отдавна игнорирано от човека качество, тъй като той е свикнал винаги да насилва нещата, да им налага себе си. Единствено в питането, в учудването, човек може да остави нещата да бъдат такива каквито са, да ги остави свободни. Да оставиш свободата да бъде – това е свободата. Хайдегер обръща обичайните представи за човека и свободата – според него не свободата принадлежи на човека, а човекът принадлежи на свободата. Човекът е верен на същността си само дотолкова доколкото е способен да остави нещата да бъдат без да им се натрапва, да пита за тяхната тайна, без да ги видоизменя, без да ги фалшифицира и така достигайки същността на истината – свободата, от която сам е част, да придаде на битието си истинност.  В „Краят на философията“ с един прост довод Хайдегер отрича основанията на цялата западна философия, дори на цялата философия изобщо – не е възможно да се разсъждава за битието като за външно на човека явление, тъй като самият човек му принадлежи, той е част от него и битието го пронизва, така че обективното разсъждение за битието, каквото се опитва да бъде философията е невъзможно. Истинското разсъждение и единение с битието Хайдегер вижда в поезията, той се обявява за ново мислене, което да бъде не философско, субектно-обектно, а поетично, т.е. битийно. Пример за такова мислене той вижда у поетите, които пишат не за самореализация, а от простата нужда да са съпричастни с битието – в това отношение той се прекланя пред поезията на Хьолдерлин. 

 

преподавател на УниБИТ

Публикувано в Комуникация на междуличностно и групово ниво
%d блогъра харесват това: